Мъглива есенна вечер, слабият дъждец съска в клоните. В гробищния парк тихо се промъква призрачен силует. Вглеждаме се в него през прозореца на колата, защото е четирикрак. Слаба като скелет, това е сянката на немско овчарско куче. Спираме за втори поглед, но подплашено, видението се скрива сред надгробните плочи.
На следващият ден, само за да се уверим, че не сме го сънували, отново сме там. Той също. И отново не ни дава шанс за по-близък поглед.
Така се срещнахме с Вълкадин. Водени от романтичната представа за кучешката вярност, сметнахме, че е там, защото стопанинът му е починал. Когато поразпитахме се разбра, че хем сме познали, хем не съвсем. Да, стопанинът му си е отишъл, но не – Вълчо не скита из гробището заради кучешката си вярност, а заради човешката невярност – наследниците решили, че така си е редно. Да захвърлят кучето там, където лежи стопанинът. За какво му е дом, храна, грижа?!?!
Ден след ден преследвахме упорития Вълчо с шепа гранули. Седмица след седмица скъсявахме дистанцията. Вълкадин може да беше упорит, но не и по-упорит от нас. Бавно, но сигурно, ледът помежду ни се топеше и стигнаха до момента, в който голямото уплашено куче се примири с докосването на човека. Естествено, планирахме да го приберем. Евентуално, когато има място в приюта. Или при появата на вълшебната думичка „приемен дом“. Този ден така и не дойде. И така, до момента, когато вместо да ни посрещне един изгладнял като вълк симпатяга, видяхме вял и изгърбен, повръщащ Вълчо. Грабнахме го (без съпротива) и директно в клиниката на приюта.
Слава Богу, не беше онова, от което се страхувахме, не беше отрова. Веднъж влязъл в приюта, той се промени драстично – рязко изчезнаха страхът и недоверието от хората и бяха заменени от желание за внимание и говорене…. Да, говорене. Всеки път, когато при него влезеше човек, той започваше да му говори. Сякаш питаше посетителите – Ти ли си моя човек? Искаш ли да ти дам сърцето си? Искаш ли да бъдеш моя Бог?
За наша огромна изненада, само няколко седмици по-късно, Вълкадин получи положителен отговор от Александър Михайлов. Докато течеше времето между трите му посещения, Вълкадин спря да говори на останалите хора. Търсенето му беше приключило. С неговия човек се намериха. Нито един от двама им нямаше съмнение, че това е съдбата им – да са заедно, разбраха го на мига.
Честито на изстрадалото момче! Блазе ни и на нас, че станахме свидетели на чудото, което превърна тъжното и плашливо куче от гробището в самоуверен и щастлив домашен любимец. Чудото, наречено обич.
Comments are closed.