Тук обикновено пишем за кучета. Чат-пат – за котки, прасета, коне или таралежи. Ако пишем за хора, то е, за да заклеймим поредната жестокост, извършена над животно.
Сега обаче искаме да обърнем поглед встрани. Не, защото си нямаме стотици кучета, за които да пишем, а защото историите на животните са неразривно свързани с тези на хората. А със съжаление признаваме, че в целия калабалък, рядко се сещаме да ви разкажем за двукраките около нас…
Вземете например доброволците. Имат си професии, семейства, проблеми… Освен това обаче, имат и желание да прекарват почивните си дни сред кучета, считани за непотребни от повечето хора, а в много случаи – дори от бившите им стопани. Идват, тичат, омазват се с кал (в най-добрия случай), радват се, ако сме успели през седмицата да намерим дом на някой от любимците им и страдат, ако някое от кучетата ни е преминало отвъд моста под дъгата; поправят разни неща, развалят разни неща, мрънкат или хвалят, създават хаос или ред…
Доброволците… А дали доброволците знаят, какво всъщност означават те?
Дали им е ясно, колко разбунени са духовете във „Фермата” в петък вечер? Нямаме представа, как кучетата отброяват времето, но за тях всеки ден е ясен още от сутринта – понеделник – спокойни и доволни след уикенда; вторник, сряда, четвъртък – леко отегчени и безразлични; петък – започва да се усеща вълнение, по-нетърпеливите вече са изнервени, започват да се карат помежду си и да лаят по нас… Събота и неделя! Храната не се яде, тя се инхалира, сякаш колкото по-бързо закусят, толкова по-скоро ще се появят доброволците.
Нетърпението ескалира – всички са превъзбудени, скачат по вратите, надзъртат към портата. Кучетата откъм входа са най-привилегировани, но и на най-отговорен пост – всяко отваряне на вратата се проследява внимателно, със затаен дъх. Онези, без пряка видимост, се ослушват и по реакцията на другарите си разбират.
Дори ние разбираме, кой е дошъл, преди да видим – за старши доброволец се започва радостен лай, тук-таме проскимтяване.
Ако пък старшият е бил достатъчно глупав, да пропусне уикенд-два, чува се и по-яден лай: „Къде ходиш, бре, алоуу!”. За разлика от останалите дни, на непознатите не се гледа като на враг пред портата, напротив – те са потенциални доброволци, значи ги обичаме и им се радваме! Като цяло, може и да ги облаем, понеже са се крили толкова време и чак сега идват сред лапи и космалаци.
Най-смешни са новите кучета – разбират, че става нещо важно, но нямат идея какво. Кокорят се срещу по-опитните си съквартиранти и се заразяват от общата еуфория, но някак колебливо.
Никога няма да забравим миналата година, когато бяхме под карантина и в събота сутринта не дойде никой.
Към обяд превъзбудата премина в недоумение, но все още се виждаше надеждата в очите им.
В неделя недоумението се превърна в яд. Най-лошо обаче, беше следващият уикенд, когато изчезна всяка надежда, всяко вълнение.
Кучетата се бяха отчаяли и примирили. Бяха решили, че отново са предадени и изоставени, че доброволците са поредните човеци, които са измамили доверието и любовта им…
Дано никога не се наложи да им причиним това страдание отново! Нито на кучетата, нито на самите доброволци.
А когато най-после се завърнаха! Изненадата и облекчението бяха видими, но щастието – то беше толкова голямо, че трептеше във въздуха!
На хората, които карат сърцата на затворничетата ни да затупкат по-силно!
На хората, които безрезервно раздават обич и щастие!
На хората, които дават смисъл на „Фермата”!
На хората, чиито галещи ръце лекуват души!
С една дума – на доброволците!
На тях поклон!
Comments are closed.