Имало едно време четири кучешки дечица – две братчета и две сестричета. Един ден, зъл магьосник ги отнел от скъпата им майчица и те се озовали сам-самички в безлюдна гора. Братчетата и сестричетата се скитали гладни и уплашени няколко дни, а после решили да се разделят, за да си търсят късмета.
Кашчей Безсмъртний съзрял в гората светлинка и тръгнал наляво.
Карабас Барабас чул шум и тръгнал надясно.
Василиса Прекрасная се уплашила да остане самичка и хукнала след батко си Карабас.
Само Сестричка Лисичка била заспала и не разбрала нищо. Останала Сестричка Лисичка в гората, а когато се събудила и видяла, че е самичка, горко заплакала.
Кашчей вървял към светлинката, но скоро видял, че това не е къща, а страшен звяр! Звярът ревял страховито – зъбите му били от желязо; лапите му – огромни колела, очите му – големи като чинии и светещи в мрака, а в корема му двама човека се борили да излязат! Кашчей изджафкал, твърдо решен да спаси човеците, а звярът от страх замлъкнал. Спасените човеци излезли от търбуха на звяра и от благодарност взели Кашчей в прегръдките си и го отвели у дома. Там Кашчей похапнал, стоплил се и задрямал.
Карабас Барабас и Василиса Прекрасная вървели, вървели. Станала нощ, а те още вървели. Изгряло слънцето, а те продължавали. На втората нощ изведнъж срещнали човек. Човекът се учудил, че вижда такива мънички кучешки дечица в гората, грабнал ги в торбата си и им казал:
„Малки кучешки дечица, знам кой ще ви обича и храни, знам къде ще ви помогнат“.
И докато се усетили, Карабас и Василиса се озовали в топъл дом, където винаги имало храна и прегръдка. А как се зарадвали, когато видели, че в тоя дом вече ги чака тяхното братче Кашчей!
Заживели трите кучешки дечица с човеците – дните се превърнали в седмици, седмиците в месец, а дечицата растели като гъбки – играели си с хората, гушкали се с трите им големи кучета, тичали в двора им…
Сестричка Лисичка не си играела сама в гората. Не похапвала вкусни гозби. Не се гушкала с хора. Нямала си големи кучета за приятели, да я учат на ум и разум. Сам-самичка, Сестричка Лисичка скитала гладна и тъжна. Вода пиела от локвите, храна търсела в боклуците. Не пораснала Сестричка Лисичка, а останала мъничка и тъничка като вейка. Когато видела хора – криела се, защото те я биели и ритали. Когато видела кучета – бягала, защото те я хапели и гонели.
Но ето, че един ден Сестричка Лисичка срещнала човек с куче. Не знаела дали да избяга, или да се скрие, затова решила да ги ухапе и изгони. Само че кучето било голямо и не се уплашило. Само че, човекът бил свикнал да му се зъбят и не избягал. Грабнал в ръцете си Сестричка Лисичка и въпреки, че тя се опитвала да го ухапе, той не я пуснал, а я понесъл далече-далече – от девет хълма в десети и от девет къщи – в десета.
Там той пуснал Сестричка Лисичка на земята и тя хукнала да бяга!
– Сестричке Лисичке, не бягай! – чула тя гласът на брат си Кашчей – Тук има храна и вода!
– Сестричке Лисичке, не бягай! – чула тя гласът на брат си Карабас – Тук има обич и постеля!
– Сестричке Лисичке, не бягай! – чула тя гласът на сестра си Василиса – Нашите хора ще ни намерят истински домове!
И така, Сестричка Лисичка останала при братчетата и сестра си и заживяла спокойно и доволно. И макар да била по-мъничка от другите, тя била дваж по-благодарна, тъй като и бедите й били по-големи.
Щастливият край на малките кучешки дечица предстои – ще дойде време, когато смели принцове и принцеси ще изберат Кашчей, Карабас, Василиса и малката Сестричка Лисичка за свои най-добри приятели, за свои верни рицари. И всеки от тях ще си има свой човек, свой дом и своя паничка. А приказката няма да свърши тогава – тогава ще започне!
Comments are closed.