Казват, че когато едно куче умре, то отива под Моста на дъгата. Там няма болка и тъга, няма глад и студ – всички кучета са щастливи и прекарват времето си в игри и забавления. Но идва ден, в който се отделя от другарите си по съдба и, размахало бурно опашка, се втурва, за да посрещне своята вечна обич, своя единствен Бог и другар – своя човек…
Прости ни, Васко, че си отиде самичък и нямаше до кого да се сгушиш за утеха! Да отидеш в клиниката беше нашият опит да те задържим още мъничко на този свят.
Прости ни, че се провалихме и че отиде под Моста на дъгата сам, без стопанин, когото да очакваш…
…Сега тичаш из безбрежните зелени поля и пориш вятъра, но не забравяй, че не си сам. Въпреки, че нямаше свой собствен дом и стопанин, не забравяй, че има хора, които те обичаха; които сега тъжат и които ще са горди, ако знаят, че там очакваш тях… Разкажи и на останалите – безименни бебета и тъжни старци, които изпратихме, че всеки един от нас, носи в сърцето си всеки един от тях и че отново ще се срещнем. Там, под Моста на дъгата!
Тичай, момче, тичай!
Comments are closed.