Специално за вас от осиновителя на Малкия Мук и Негърчето Том Чесър – един трогателен разказ за това как едно двукрако българско кученце се пренесе да живее в Канада.
(За трикракото българско кученце в Канада още история няма, но ако бъдете така добри да драснете по един ред на Том /обещаваме да му преведем/, може би ще го убедим да ни напише и за живота на Негърчето. )
„Луи! Разкарай си носа от кафето ми!“
Дребното, десетина-килограмово куче замръзна за момент и погледна нагоре, небрежно увиснало над празното пространство между канапето и масата. Факт сам по себе си – забележителен, предвид, че има само два крака – един преден и един заден. Използвайки образувалата се пауза, за да оближе издайнически капещото от устните му кафе, той ме изгледа така, че да го разбера ясно:
„Твоето кафе? Това кафе е тук пред мен. И то е мое.“
Когато за първи път научих за Луи той се казваше „Малкият Мук“ – като героят в приказката на Вилхелм Тел. И тъй като Малкият Мук става голям гадняр в края на историята, а в Северна Америка наричаме „муук“ особено нахалните хора, реших да го прекръстя на Луи. Впрочем, след още доста подобни на гореописания инциденти, но включващи моя ром с кола, купичка сладолед и пилешки бутчета, вече сериозно обмислям възстановяване на прозвището Мук.
Намерих го на страницата на Animal Rescue Sofia следвайки линк от страницата на Негърчето. (Негърчето вече се казва Джеф и също живее с мен, обаче това е друга история.) Съдбите на Джеф и Луи бяха тъжни, дори ужасяващи, но всъщност написаното за тях беше това, което ме трогна:
Луи: „…малкия ангел намира в себе си сили да ни обича, да ни се радва, да пълзи към нас, когато го викаме, да размахва лудо опашка, когато някой посегне към него. В Мук има живот, има жажда за обич, има едно мъничко, кротко сърце, готово да бие за неговия човек до последния дъх.“
Джеф: „целяването на Негърчето не е най-невероятната част от тази история. Неразбираема тук идва неговата кротост. Неговата радост от човешкия допир. На тези снимки не се вижда, т.к. Негърчето се смущава истински от фотоапарати, но това едно много гальовно, много мило Негърче. Едно Негърче за сърцето, не за улицата.“
Нямаше никакъв начин да устоя на такива кучета.
Видях страницата, когато бях на гости в дома на Сузан и Йохен Лангкайт. Сузан ме попита с усмивка дали бих се заинтересувал от един трикрачко – Джеф. След като видях страниците на двете кучета казах: „взимам ги и двамата!“. Така се случи, че тя тъкмо потегляше към Европа и първо доведе със себе си Луи, а на следващото си пътуване – и Джеф.
И така започна веселбата.
Когато очите ми срещнаха Луи на летището в Халифакс не бях убеден, че Сузан води правилното куче. Той ходеше напълно изправен, направо подтичваше с такава бодрост, че ми се наложи да преброя краката му. Един, два – той е. Така за първи път си дадох сметка, че Луи никога няма „да се приспособи“ към увреждането си – той чисто и просто не знае, че има токова!
На път към Кейп Бретън спряхме за сандвичи. Луи се събуди в мига, в който нахлухме в колата с ухаещата топла храна.
„Това за мен ли е? За мен е, нали? За мен е. ДайДаЯм!“
Дори и след пътуването от София до Франкфурт, а после дългия полет до Канада, той беше напълно готов да превзема света.
Щом се прибрахме Луи се запозна със седемте ми кучета без проблеми. Първо се срещна с водача Руфъс, който е сякаш негов уголемен вариант – би могъл да му е баща. Мук учтиво прие авторитета на Руфъс. После поканихме и другите кучета и всичко беше наред.
Тогава Луи срещна моя старичък бийгъл – Саймън. Без миг колебание Луи съобщи на Саймън, че той е неговият нов най-любим приятел и лична дъвкалка. Бидейки нежен и разбран Саймън се съгласи, или може би просто не отказа. Така че сега, когато татко му не е на разположение, а на Луи му трябва топло местенце, където да си полегне – Саймън поема ролята на възглавничка. А когато на Луи му омръзне да се въргаля, лявото ухо на Саймън се превръща в най-вкусната дъвкалка.
Това е важна част от задълженията на Луи в глутницата – да се грижи за ушите им – отвътре и отвън. Разбира се, той не пропусна да предложи услугите си и на мен – от деня на пристигането му не ми се е налагало да си мия лицето. Често ми се налага да го бърша. Но да го чистя – никога.
Понякога и с него може да бъде трудно, тъй като отвреме-навреме решава да предизвика „космическия ред“ на глутницата, пробвайки да ръмжи на Бъба, който е само два пъти по-висок и три пъти по-тежък от него. Определено се чувствам полезен, когато го грабвам набързо в такива ситуации, спасявайки едновременно достойнството и живота му. Е, съмнявам се Бъба някога да го нарани, но както казах и на една вече бивша приятелка някога: „Щом не искаш да узнаеш отговора, недей задава въпроса.“
Като стане време за ядене или излизане навън нивата на вълнение и шумност на дребния иначе Луи избиват всички скоростомери до степен, че ми се налага да го помоля да говори по-тихо.
„УРА! УРА! УРА! УРА! УРА! УРА! УРА! УРА! УРА! УРА! УРА! УРА! УРА!“
Предполагам сами разбирате какво всъщност имам предвид, като използвам евфемизъма „да говори по-тихо“. Някои от кучетата дори любезно настояват „ДА ЗАМЪЛЧИ, ПО ДЯВОЛИТЕ!“
Това, което никога няма да забравя за Луи обаче е дребното двукрако кученце, което не жали усилия да се покатери в скута ми, докато пиша.
И когато се събуди и се намести по-близо до мен на леглото, слагайки главица на гърдите ми преди да заспи, знам, че осиновяването на шумно, осакатено куче от другия край на света е най-доброто нещо, което съм правил.
Том Чесър, Нова Скотия, Канада
30.01.2014
ПОСЕТЕТЕ САЙТА НА ТОМ И НЕГОВИТЕ КУЧЕТА – ще намерите много за нашите момчета.
Comments are closed.