Джини и Шоко

„Малка съм. И сама.

Мама нямаше време да ме научи на всичко – тя не знаеше, че ще ни разделят. И аз не знаех. Иначе щяхме да побързаме – тя да ме учи, аз да запомням. А може би щяхме да избягаме. Заедно… Но не знаехме. И се наложи да се уча сама.  Малка съм, но се научих на толкова много неща – научих се да надушвам отдалече вкусните отпадъци, да ги измъквам ловко, да си ги браня от другите гладници (е, това не винаги успявам). Научих се да разпознавам когато много не ме харесват и тихичко да се отдръпвам настрани. Научих се да се присламчвам към групички, където мога да получа нещичко и аз – я хапчица, я погалване. Научих се къде да се крия, когато ми е топло, когато ме е страх.

И се уча. Уча се да не се страхувам толкова, да бъда смела. Уча се да не бъда самотна, да не тъгувам много за мама, за семейството. Виждам, че много като мен се разхождат със своите си хора и изглеждат толкова щастливи заедно – като нас с мама. Не зная как са се сдобили с тях. Сега наблюдавам, внимавам и искам, толкова искам да се науча как да си намеря и аз човеци! Това ще е най-важният ми урок! Трябва да се науча!!!  И… уча се да мечтая – по мъничко, за тогава…“

Така намерихме Юджина – тиха, примирена, приела съдбата си на бездомник. Кротко, с угаснал поглед се присламчи, готова всеки миг да се оттегли. Дадохме й надежда, която сега изпълва всяка клетка от енергичното й същество. Дали ще можем да изпълним обещанието си, че вече няма да бъде сама?! Тя е на 6 месеца, здрава, кастрирана и ваксинирана.


Шоко и Джини се веселят на полянката

Грозното патенце… „Нали знаете тази приказка? Мама много често ми я разказваше. Досещах се защо, неслучайно мама ме наричаше „умница“. Виждах как всички гледаха сестричките ми, как се надпреварваха да ги гушкат и глезят, а мен…, мен почти не ме забелязваха. Но аз си имах „Грозното патенце“ и щастливия край на тази приказка, аз си имах сънищата и мечтите за този ден, в който щях да се превърна в красивия бял лебед! Е, хубава, хубава, колко да стана хубава…

Не ми трябва много – само мъъъничко – колкото и мен някой да ме хареса, да ми предложи дом и обич! И заспивах с усмивка. До вчера. Вчера заваля, а след това излязох на разходка. По улицата имаше толкова водни огледалца и аз се затичах към едно от тях. Надникнах с трепет и… разбрах – аз никога няма да стана красив бял лебед. За мен никога няма да кажат „Я какво красиво момиченце!“ Умница съм и зная – истинските неща се откриват със сърцето!

Но нали, за да разбере някой колко съм добра, мила, умна и обичлива, трябва все пак да ме „види“… Мамичко, трябваше да зная, че не всички патета се превръщат в лебеди!“

Ще оставим ли това малко момиче да тъгува от липса на внимание и обич!? Нека й покажем, че умеем да виждаме със сърцата си! Шоко е на година. Кастрирана, ваксинирана и готова за новия си дом!

Scroll to Top