БЕЛИНДА

“ Любовта ще спаси света! Така мисля аз и смятам да ви обичам до последния си дъх!“

Аз съм Белинда, това име не ми е дадено от мама и татко, а от хората, които ме хранят от известно време близо до един вход на жилищен блок.  Вече съм на две години, но за потеклото си не зная много, освен, че татко ми е бил гордо хъски, а майка ми – бездомна скитница…

Моят живот е подобен на този на мама, с тази разлика, че аз имах стопани за кратко. Не си спомням много за тях, само съм чувала хората, които сега ме хранят да казват, че са ме изгонили от дома, защото имали твърде много кучета и не можели да се грижат за всичките…

„Тук е ужасно студено, но моля, не се тревожете – аз ще си легна ей-тук под дървото и всичко ще бъде наред. Да, благодаря за яденето, не съм много гладна сега, извинявайте, плача за друго, от самота, извинете ме моля.“

Аз не им се сърдя, може би защото не ги помня, а може би защото не умея да се сърдя на никого.
Това, което умея най-добре е да се сгуша в нечии крака, да потъна в нечии очи и да се милвам. Много обичам, когато хората ме галят и си играят с мен. Обичам и другите животни – с тях игрите са още по-весели и приятни!

Хората, които ме хранят ми дават редовно хапчета за паразити и ме водят на ваксини,а аз съм им благодарна, защото не ме тормозят досадни бълхи. Всяка сутрин ги чакам с нетърпение да излязат от входа – съпровождам ги навсякъде, по цял ден играя с децата им и пада голямо забавление. Вечер ги изпращам до входовете, където живеят – те се прибират и затварят вратите, а аз оставам навън… Понякога ми става много мъчно, защото ми се иска да останат с мен още мъничко…. но тъгата лека-полека отминава и отивам да си легна под някоя спряла кола до следващия ден, когато те пак ще излязат от входа и ще ме повикат.

„ОБИЧАМ всички хора! Вие сте прекрасни! Добри, щедри и толкова мили с мен! Ще стоя тук отвън на пейката пред блока и ще ви гледам през прозореца как вечеряте и сте всички заедно, щастливи – това е най-хубавата гледка за мен.“
Аз Белинда имам една мечта: да разбера какво има зад вратите, зад които хората така бързат вечер да се приберат! Сигурна съм, че е нещо хубаво и приятно и знам, че ще бъда щастлива, ако го видя, ако го докосна! Ще бъда най-добрата, най-послушната, игрива и благодарна на света, ако някой ми позволи да почувствам, кое е това ценното, което остава далеч от мен всяка вечер, когато вратата се затвори и ме кара да потръпвам с такъв копнеж!

Силно вярвам, че някъде там, някой ще прочете моето писъмце на надеждата и няма да затвори вратата на дома и сърцето си за мен, а ще поиска да бъде Моят Човек – Моят Стопанин!…Но ако не се намери такъв човек – аз няма да се сърдя, защото наистина не умея. Това, което умея е да обичам с цялото си сърце хората и всички живи твари – такава съм си аз: Белинда…

БЕЛИНДА НЕ Е В ПРИЕМЕН ДОМ, А НА УЛИЦАТА