Прекрасно писъмце от ротвайлерката Бета

Бета беше изоставена от стопаните си. В семейството се родило второ дете и макар, че първото било израстнало с нея – решили, че ще им „пречи“. Завели я уж на хотел, известно време идвали, плащали, а после изчезнали съвсем. Собственикът на хотела решил, че ще е най-уместно да спре да храни животното щом никой не плаща… Намерихме Бета измършавяла и отчаяна. Така я взехме в приюта.

Днес, половин година след като задомихме Бета при чудесен стопанин – Мартин Христов, тя ни праща страхотно писмо, в което разказва за новия си живот. Ето го и него:

– – – – – – – – – – – – –

Здравейте всички,

Пиша ви с малко закъснение, но трябва да ме разберете, защото да се пише с лапички по клавиатурата е почти толкова трудно, колкото с боксови ръкавици в Стаята на Хенди.

Минаха 5 месеца, откакто се видяхме последно в приюта. Валя ме сняг, дъжд, сега е топло. Преживях  дори земетръс. Не мога да съдя много добре за смяната на сезоните, защото вече съм кастрирана. Но пък сега ми е доста по-леко без досаждащото ухажване от космати мъжкари. Не ми липсват и свадите с префърцунени кучки. Все пак усещам промяната във времето и реших и аз да променя нещо. Засега съм се спряла на нова прическа, което никак не притеснява моите хора, защото се утешават почти всекидневно с прахосмукачката.

Като споменах моите хора, е редно и да ви ги представя. Мартин – непоправим романтик, въобразил си е, че съм му подарък за рождения ден. Понякога ми казва нежно „подарък”, но всъщност той е моят такъв. Докторите казаха да не му се противоречи, затова на рождения му ден си сложих нова розова каишка с голяма панделка и отидох да го близна за събуждане. Елица е по-здраво стъпила на земята. Досажда ми малко с непрекъснатите си изисквания, затова в началото я ръмжах. Сега я понасям и дори и разрешавам да се мотае из кухнята, докато ми приготвя храната. Всъщност и тя си има своите странности – въобразила си е, че в сърцето на Мартин има място и за друг, освен за мен. Затова напоследък си играем на големи приятелки и непрекъснато сме заедно. Следвам я навсякъде, ям ѝ лакомствата, дори ѝ се пречкам непрекъснато в домакинството. Може би трябва да си призная, че и нея я обичам все пак, но това е, за да я следя да не обсебва много-много, моят подарък. Ева – това е друга гранула – седемгодишната племенница на Елица. Още от първия ден ми е страшно симпатична. Разрешавам ѝ да ми пипа всичките играчки, дори да ми ги взема от устата. Когато ме разхожда, не дърпам повода, защото е мъничка и грациозна и иска да стане балерина – също като мен.

За обстановката вкъщи няма да обръщам много внимание. Както споменах, имам си любими играчки, някои вече ги скъсах. Моите хора ми взеха кучешко легълце, но не беше много трайно – не изкара и шест часа. Ама какво да направя, като дунапрена непрекъснато ме предизвикваше отвътре. Сега спя на обикновена постелка за баня, която удовлетворява всичките ми изисквания за уют.

С моите хора се чувствам сигурна и задоволена. Дресирам ги непрекъснато. Ето например, когато сме на разходка и седна, веднага ми хвърлят играчката и аз хуквам да я гоня. Много си обичам играчката и рядко я давам на някой друг. А имам много приятели. Някои от тях са бездомни пазачи от близката индустриална зона – Роси, Роко, Чернушка и Бети. На някои не им знаем имената и затова им викаме Триъгълното и Квадратното куче. Другите ми приятели Данчо, Бери, Арго, Ава, Лео, Адо, Айва и Нерон си имат стопани. Те полагат много грижи за тях, но някои са по-отговорни и или вече са ги кастрирали, или изчакват да навършат определена възраст, за да го направят.

Излизам два пъти дневно. Това са ми е любимите части от деня, защото следва Ядене. Храня се основно с гранули. Когато много настояват, ям и разнообразни лакомства и друга храна – плодове, кокалчета, дори сухо хлебче, и моите хора се чувстват наградени. Напоследък крадa домати, направо от торбичките. И диня не отказвам.

Когато напуснах приюта ме взеха с кола. Оттогава все на возене ми е тръгнало. Моите хора обичат да пътуват и понеже мен обичат още повече – навсякъде сме заедно. Отначало ми беше лошо, но търпях – все пак София не е голяма. След месец ходихме на хотел край Пловдив. Там два дена се държах изключително възпитано и нямаше проблеми. Единствено пътят на връщане ми дойде в повече и показах вътрешното си недоволство. Все пак са 150 км. Но това не отказа Мартин и Елица – в края на май отидохме до Белград. Четиристотин километра – не ме питайте как ги издържах. През юни се прибрахме (отново 400 км), за да заминем през юли на море (още 500). И тъкмо се върнахме от моренцето (хайде още 500 км), и отново сме в Белград (офф, омръзна ми да смятам).

 

Казах Белград, нали? Това ми е любимото място. Все пак е единственото, където съм за втори път (засега). Хората са мили, говорят малко странно, но ги разбирам. Казват, че съм „женка”, а когато ме викат ми казват „доджи”. Аз пък се научих да лая на сръбски. Тук също имам приятели – Лео, Анди, Аки, Жуле, Бубица, Богица и Хогар Страшни. Те се разхождат в градинката, но има и отделен с ограда кучешки кът, където всички са свободни да показват магариите си. Но най-много в Белград ми харесва реката. Ходим с Анди и Лео да плуваме, за да се спасим от летните горещини. Цамбуркаме и вадим топки, пръчки и каквото ни хвърлят, само да сме във водата. Близо до нас е река Сава, но усешам че Дунав не е далече, така че мога да се прибера в България и без автомобил.

Отново искам да благодаря на всички за грижите, които положихте за мен в Богров. Това, че съм кастрирана, чипирана и с международен паспорт, прави безпроблемни пътуванията ми в България и по Балканите, а надявам се скоро и още по-далеч.

Ваша, Бета

Comments are closed.

Scroll to Top