Нашите приемни стопани

Едно животинче от Сеславци или от улицата обикновенно е в потрес от света на хората. Някои освен това имат и здравословни проблеми, за които им трябва помощ. Освен това, всяко трябва да бъде ваксинирано, чипирано и обезпаразитено, но най-вече – всяко едно от тях трябва да възвърне вярата си в човека преди Animal Rescue Sofia да може да го предложи са осиновяване. Няма как да кажеш на едно куче: Добре, край на страданието, ние ще ти помогнем. И ето тук решаваща роля изиграват приемните стопани.

Приемните стопани са хората, които влагат любов и грижа в кучето. Малко като в земеделието – посаждаш семенце обич и доверие, спойка между човек и куче, която да му даде възможността да продължи напред, да има собствен дом и свои хора… Приемните стопани са първите човешки същества, които нашите малки клетници срещат, когато се простят с живота на си на отхвърлени страдалци. Денят, в който едно куче влезе в приемния си дом е начало на нов живот – обещание за оцеляване, промяна на съдбата.

Работата на приемния стопанин е трудна, но си струва. Да вземеш едно обречено, безнадеждно същество, за да го превърнеш в самоуверено и весело създание е процес, който трудно може да бъде обяснен с думи. Задоволството и надеждата, силата на състраданието и усещането, че се случва нещо прекрасно са толкова неописуеми, че е трудно да бъдат свързани с това „просто“ спасяване на живот…

На тази страница можете да прочетете разказите на някои от нашите приемни стопани. Animal Rescue Sofia благодари на грижовните хора, които оказват приемна грижа и по този начин спасяват живота на толкова много обречени иначе същества. Благодарим ви, вие сте истински ангели-хранители.

Лиляна Бранкова и Радой Христов

Имаме едно куче – Ида. Причината да се включим е желанието ни да помогнем за спасяването на страдащите животни в изолаторите. Каузата е много благородна и за нас е изключително щастие да видим хора, които действително са се заели да помагат. Да станем приемни стопанин е нещото, с което можем да помогнем, това е нашият принос.

Впечатленията ни са, че кученцата изискват грижи – не са малко, но не са и кой знае колко много. Радостта от факта, че тези невинни същества са спасени, обаче, е несравнима с трудностите, които създават. Взимали сме изоставени кучета и котета и преди, за да им намерим стопани. Ще го правим и в бъдеще. Най-трудното нещо е да се намерят стопани, а не самото отглеждането на животинка за 4-5 седмици. В случая тази грижа отпада, тъй като хората от ARS се заемат с това и така начинанието става много по-лесно.

Теодора Тодорова Денкова

Аз съм от тази нещастна част от човечеството която страда от безброй алергии, включително към котки, кучета, пчелички и тревички. Този факт години наред ме държеше далеч от любимите ми животинчета всякакви.

Като се започне от рибките/тотално и категорично забранени от алерголозите/, след това гълъбите които се опитах да развъдя под леглото в кухнята докато майка ми беше в родилното с единия от братята ми на четири годишна възраст, зайчето което откраднах от роднини в провинцията две/три години по-късно и извадих от ръкава си когато бяхме на безопасното разстояние от няколоко стотин километра и отглеждах на тересата на 6тия етаж .

Котките които прибирах от улицата, но за съжаление алергията ми към тях се оказа с много сериозни последици и така съученичките ми се сдобиваха с домашни любимци.

И така … оказах се безумно пристрастена към забраниея плод. Един ден казах „майната му” и така и така ще страдам та накратко „баста”.  Първото ми кученце беше болонка казваше Ричард 1 за по кратко Ричи подарък от приятелка на майка ми и така беше сложен края на мойто страдание. Е това че вече имах собствено си приятелче не ми беше достатъчно и продължих изхранването на де що видя четирикрако по улиците и дворовете.

След като Ричи почина блъснат от кола на 7годишна възраст, въпреки страданието и след дълги размисли разбрах , че аз без куче не мога и няколко месеца по-късно вече имах Флюк едно от четирите бебета които майката на моята приятелка намери изхвърлени в кашон пред НДК и които прибра и отгледа .

Флюк порасна и заедно с майка ми и единия от братята ми и баба ми живее в къща в софийски квартал и в момента е един 9годишен дядко.

И така 14 февруари 2009 пак майката на моята приятелка ми съобщи че трябва да намерим дом на едно бебе ротвайлер, което от 2/3месеца се скита около НДК отново и същата вечер намерихме моя Бари , e не беше точно ротвайлер и не точно бебе, но аз не съм дребнава.

Дали защото се намерихме на 14 февруари или просто защото си беше мойто си куче ама той е голямата ми любов.

Покрай разходките ми с него си дадох сметка за огромния проблем които имаме в България, а именно отношението ни към най-добрия приятел на човека/а дали човека му е най-добър приятел!?!?/ , което поражда и проблема с безумно многото бездомни кучета и че вече не е достатъчно просто да изхранвам всички четириноги които срещам .

Така намерих Dog.bg и Без дом, и темета за Сеславци която ме разстърси.

След доста време четене и рев се взех в ръце и реших че е време да помогна с каквото мога.

Видях снимки на (Зло)Дея и реших че искам да помогна на това тъжно и нещастно същество, но тя не беше на същото мнение и така се озовах с два бебока на ръце /Вито и Тито/и започна моето сътрудничесто с ARSofia и търсенето на отговора на „Една птичка пролет прави ли ? или е по-добре да си част от цяло ято? ” .

За себе си реших, че въпреки че е трудно и рисковано /и скъпо понякога /искам да давам шанс на бебенцата , защото за тях е трудно да оцеляват в подобни условия и много често се случва да са пипнали някоя коварна болест . И защото основния виновник за нещастастието им е човека. Защото хората сме твърде арогантни и сме се самозабравили съвсем. Въобразили сме си че сме център на вселената , а всъщност сме най-голямата рана на Земята.

Трябва да призная че не е лесно. Повечето кученца които бяха при мен бяха болни, някои от парвовироза, други от разни стомашни бацили , кучешка кашлица, че и кожни разни заболявания, но въпреки страха дали ще оживее и базсънните нощи и многото тревоги , щастието от това да видиш малкото мишле пораснало и щастливо и приличащо вече на куче е голямо.

Въпреки че като се разделям с мойте малки съкровища винаги страдам много и плача дни на ред /предполагам че на повечето ми приятели и на хората от ARSofia им е писнало / съм много щастлива че съм дала шанс на поне една невинна душица да оцелее и да намери своите си хора.

Въпреки недоумението на повечето ми познати как така и защо така правя и видиш ли ти даже и не ми плащат, съм щастлива да съм сламката която ще спаси някое малко уплашено същество.

Разбира се продължавам и самостоятелно да помагам на кучовците с каквото мога, но за съжаление размериете на проблема „ Бездомни кучета „ е наистина тревожен и ако всички не си дадем сметка за това и не неправим поне малко усилие, поне да се образоваме 21век е все пак , да си дадем сметка че кастрацията за домашния ни любимец е най-доброто решение за нежеланите бременности и че това че мъжкото ти куче е заплодило някоя бездомна кучка не те лишава от отговорност , че да изхвърлиш малките нежелани кученца не никак хуманно и да те ще страдат всеки един миг след това, че мита че кучката ти трябва да роди поне веднъж за здраве е градска легенда и бабина диветина.

Искам да апелирам с риск да звуча високопарно:  НЕКА БЪДЕМ ЧОВЕЦИ!

Семейство Костадинови

Основният виновник да имаме такова отношение към кучетата, да обгрижваме кварталните от години и сега да станем временни стопани е дъщеря ми Магдалена. Имаме голдън ретривър на 3 г. и осиновено улично куче на около 5 г. Причината ни за включване в каузата е огромната обич към кучетата.

Трудно е да се опише дълбоко емоционалното въздействие и удовлетворение от това да спасиш обречен живот, да видиш как изпълнени с див страх и отчаяние очи започват да ти се усмихват и да ти се доверяват, да наблюдаваш как ужасът от живота постепенно се трансформира в радост и абсолютна наслада от същия, да си помощник и свидетел на прераждане – физическо и психическо.

Смятам, че това приключение постави началото на личностни промени у нас самите – разбуди потиснатите от ежедневието доброта, човещина и благородство, усет и отношение към живота въобще.

Преживяване, което си заслужава всяка секунда усилие, през което категорично си струва да се премине.

Есин Халид

Винаги съм обичала животните. Когато се омъжих, се преместихме в къща. Взехме си безпородно кученце от семейство, което не го искаше. Една година по-късно решихме да осиновим друго безпородно куче, 8-годишно, защото семейството нямали повече време за домашния си любимец. Няколко месеца по-късно намерих 2 кученца изхвърлени в гората, отново безпородни. Прибрах ги в къщи и започнах да мисля как мога да ги задомя. Тогава открих dog.bg. Хората, пишещи в сайта, ми помогнаха много със съвети и със своя пример, а по-късно и при осиновяванията. Благодарение на тях повярвах, че все още има надежда, че има добри хора, готови да отделят от времето и парите си, за да помагат на бездомните кучета и котки в България. В момента имаме 5 наши кучета и обикновено едно или две други, които изчакват при нас докато си намерят стопани.
От около две години непрекъснато прибирам кучета от улиците и много от тях намериха щастието си в чужбина благодарение на ARSofia, на които съм безкрайно благодарна. Също така се опитвам да кастрирам кучета и котки, доколкото ми е възможно, но във Варна, където живея, трябва да плащам за тези операции, а те струват скъпо.

Понякога изглежда все едно се опитвам да напълня с вода бездънна кофа, защото задомявам или кастрирам едно куче, а в следващия момент виждам майка с 5 кученца, родени на улицата, осъдени на глад, студ, агресия от страна на хората, прегазване… Кратък живот и непрекъсната борба. Живот, лишен от обич и ласки. Но не се отчайвам, защото се опитвам да помогна, макар и помощта ми да изглежда като миниатюрна капчица щастие в океан от болка. Знам, че не мога да спася всички бездомни кучета и котки във Варна – невъзможно е. Но мога да спася един живот днес, друг утре, а това е по-добре от нищо. Чувствам се толкова щастлива, когато прибраните от мен животинки намерят добри семейства, когато от мърляви бездомничета се превърнат в обичани домашни любимци. А колкото повече хора правят по нещо малко, толкова повече капчици щастие ще се вливат в океана от болка и в крайна сметка може да имаме океан от щастие.

Хората в България не искат бездомни кучета по улиците, защото кучетата лаят, кучетата са страшни, кучетата хапят, кучетата разнасят болести. Но кучетата и котките не са виновни, че живеят по улиците. Те са родени там, или захвърлени от собствениците си и най-естественото за тях е да се опитват да оцелеят. Аз също не искам по улиците да има бездомни кучета и котки. Но не виня за това кучетата. Знам, че проблемът е в нас, хората. Отнели сме голяма част от естествената среда на дивите животни, одомашнили сме кучетата, поканили сме ги да живеят с нас, да споделят с нас живота ни. А когато ни омръзнат, се оттърваваме от тях, като ги изритваме на улицата или ги убиваме.

Опитвам се да помогна както мога и бих искала да им кажа “Много съжалявам, че страдате заради егоизма на хората. Но не всички хора са лоши. Вие сами сте го забелязвали, защото има хора, които ви хранят, има хора, които ви галят. Повечето хора смятат, че това е единствената помощ, която могат да ви предложат”.
А на всички добри хора ми се иска да кажа: “Може да направите повече от това. Може да станете приемни семейства, може да се погрижите за кастриране, така че да не се раждат кученца по улиците, може да заплатите лечение на нуждаещо се куче или коте, може да осиновите бездомно кученце или котенце, вместо да си купувате такова. Може да направите света по-добър.”

Галина Ангелова

Имам едно куче на 2 години, осиновено от bezdom.info – Рокси. Моето първо куче, за което цял живот съм мечтала.

Въпросът защо се включих в тази кауза някак си все още остава загадка и за мен, въпреки безкрайно многото причини. Може би най-силната си остана „заразата на добрия пример“ от толкова много прекрасни хора, които показаха на всички, че не всичко в този живот е пари, тънки сметки, снобария или очакване на благодарности, че да протегнеш ръка за помощ е наистина необходимо, особено когато алтернативата от другата страна е смърт. Безкрайно много ви благодаря на всички, защото това усещане е изумително, след всички безсънни нощи и тревоги за поверения в ръцете ни живот! И най-вече: радвам се, че от ден на ден в каузата се включват все нови хора!

Моите впечатления? … Един месец тревоги, недоспиване, ужас и надежда едновременно, безсилие и пак вяра, че нещата ще се променят към по-добро, че кашлицата и разстройството с кръв ще спрат, че възпалението от забравения конец при кастрацията ще отмине. Месец, подарен на творческия подход към приучаване на повод и хигиенни навици, на обучението като цяло и социализацията. След това дойдоха спокойствието и щастието да гледаш едно променящо се пред очите ти, щастливо и игриво куче, за което животът се е променил на 180 градуса и което ще живее. Защото Блеки ще живее! И ще живее добре, вместо да гние бавно зад решетките! За повече от това за Блеки никога не съм и мечтала!

Велика Ангелова

Как приютихме Арон? По принцип следя темите за бездомните животни макар и да не взимам почти никакво участие в тях. Виждах какво правят всички тези мили момичета и момчета и как едно по едно измъкват невинни душици от концлагера, наречен Сеславци.

Стана така, че в момента в който видях Арон някак си успя да ми грабне душата. От написаното разбирах,че никой няма възможност да поеме грижата и за него, защото вече имаха по няколко спасени душици в домовете си. В един момент положението стана критично – или някой го измъква или се евтаназира.

Усетих паниката обхванала всички. За Бога, дори аз се паникьосах. Замислих се. Това момче имаше един голям грях, страшна вина пред света – просто беше голям, заради което заслужаваше смърт. Не можах да го понеса.

Обсъдихме го семейно, все пак живеем в малко жилище, имаме си куче – ягдтериерката Кери… но решихме да му дадем шанс за живот като за начало го изкараме от изолатора в Сеславци. И така стана.

О, каква беше изненадата ни,когато се оказа, че Арон е един добродушен гигант, който се стараеше да заеме колкото се може по-малко място. Ей така, някак си да се свие и ако може да не се набива на очи. След няколко дена той започна да вдига по-високо гордата си красива главица, разбрал че в къщи никой не му мисли лошото. Той се прероди, но остана все същия грамаден добродушко.

Арон беше късметлия, намери приемни стопани, след което намери чудесен нов дом. Щастлива съм, че имах възможността да имам до себе си едно такова невероятно куче, щастлива съм от факта, че сме успели да му дадем нов живот. Той го заслужава.

Стела Райчева и Ангел Зафиров

Винаги сме се опитвали да помагаме на кучета в беда и през годините до включването ни в Animal Rescue Sofia сме успели е да помогнем на 30-тина животни. Никога обаче не ни е стигала смелостта да приютим куче от изолатор, защото знаем колко силни са предразсъдъците на хората към уличните кучета и колко трудно се намират стопани за тях.

Откак сме заедно с ARS този страх отпадна – едно да си сам, друго е да намираш подкрепа и помощ сред толкова много добри хора. Избираме сами кучетата, които идват вкъщи – ние имаме 3 пудела у дома и досега сме взимали за приемна грижа тъкмо жизнерадостни, ведри и ориентирани към човека кучета като тях – така е най-лесно за всички.

Приемната грижа е много приятно и полезно занимание – от една страна е несравнимо усещането да видиш как един обречен се превръща в самодоволен веселушко с твоя помощ, от друга нашите кучета се радват на гостите и играят с тях, от трета – така учим сина си на отговорност и грижа към нуждаещите се…

Да помогнеш е по-лесно, отколкото хората си дават сметка.

Единствено трябва да искаш.