История от Веси
Започнах да пиша тези редове с идеята да бъдат обява, но след ден се разбра, че Брауни ще пътува за чужбина, така че се оказа просто моята история с Брауни – кучето с инвалидизираща гръбначна травма, което не се отказа.
Както един ден го’син Петров обобщи, Брауни е моят тип – блондин, при това с проблеми – с гръбначна травма в този случай. Аз бих добавила, че той е най-големият чешит, най-инатливото магаре, най-големият смешко, най-обичливото, най-най-специалното куче. Което веднъж прекара целия ден в опити да зарови с одеалото си един геврек – докато лежеше на това същото одеало, чудейки се защо е толкова трудно да го издърпа. Но както и на малкия локомотив от детската история, мотото на Брауни е „Мисля, че мога…“
Е, той е мислел и че може да пресече улицата, когато колата го удря и чупи гръбнака му, на какво пък, никой от нас не взима само правилни решения. За късмет на Брауни, попада на Хора със същото отношение към живота – мисля, че мога … да помогна на едно куче в беда. Както и на Лекар, който да си каже – мисля, че мога … да го изправя на крака.
Цели 2 години този инат оптимист си проправяше път в сърцата на служителите в приюта, доброволците, и в моето. С което доказа, че е и майстор на някое тайно бойно изкуство, тъй като даже не усетих кога успя да си извоюва мястото на моето най-любимо в приюта куче.
Може би го постигна, понеже той е кучето, което искаше да тича, когато дори не можеше да се изправи. Което със зъби си трошеше клетката, за да излезе. Което за първи път след операцията се изправи облегнато само на волята си и вратни мускули. Което, водено от своето мото, се научи не само да ходи, но и да тича – е, понякога по дупе, вместо на краката си, но това са подробности. Брауни е кучето, което ние качвахме по стълбите и един ден се изкачи сам самичък на втория етаж, за да си поиска закуската.
Със сигурност някои негови таланти му помогнаха да спечели сърцето ми. Като умението да се изстреля през вратата на офиса и да слезе по стълбите по-бързо от когото и да било – особено 5 мин преди края на работния ден.
Или скачането с 4те крака едновременно, за да се гоним из офиса /само когато не ни гледа никой, разбира се, та нали сме сериозни и отговорни и двамата:)/. Или „говоренето“, всеки път щом иска да излезе навън, да си играе, или просто да го погалиш. Както и изпълненият с мъдрост поглед докато стои дълго време с глава на коленете ми и леко размахва опашка.
Но дори да пренебрегнем всичко друго, упоритият му отказ да бъде сложен в нечии рамки на това кое е постижимо превърна Брауни в моя извор на търпение, вдъхновение и да, доста смях.
Моят мил и специален Брауни вече си е извоювал място и в сърцето на приемната си стопанка в Холандия. Вече се казва Матиас и сигурно не си спомня България. Ходи на плуване и акупунктура и е щастлив.
А на мен ми остава само да му кажа: Брауни, и аз мисля, че можеш… всичко, което си наумиш.
Comments are closed.