Живот с Ани Част 2

03 декември 2014 | Блог

Следващият ден премина без особени събития, освен това, че Ани ясно показа одобрението си към ориза, който й сготвих, гарниран тук-таме с бебешки гранули. Прекарахме деня в кратки разходки, малки хранения, чести погалвания и тихо запознаване с новото й семейство.

Е, почти без събития: в един момент Луи реши да й даде да разбере, кое е любимото куче на татко (негови думи, не мои) и я гризна.

Не знаех, че толкова малко куче може да издаде толкова голям шум – тя буквално се разкрещя. Веднага я взех на ръце, пред очите ми се мержелееха видения на акулски ухапвания по лицето, и отидохме в една тъмна стая. Там поседнах и започнах тихичко да я галя. За моя изненада се успокои почти веднага! Това беше първото нещо, което ми показа не само адаптивността й, но и фактът, че ме приема като безопасен въпреки, че  за нея бях непознат.

Същата вечер отново спа в дъното на клетката си.

10340133_733753896712164_485209363329856345_n

На следващата сутрин сама ме подкани да я изведа, за малка нужда и голяма закуска. Този път имаше по-малко ориз и повече гранули. После се прибра в клетката, за да си подремне след съня, но оставих вратичката отворена. По това време Луи реши да ми даде възможност да го убедя, колко прекрасно куче е, като се погушкахме и поиграхме. Мернах Ани заспала, но не свряна в дъното, а изтегната на възглавницата.

Още преди да се събуди, с Луи поиграхме на топка в стаята, а накрая топката пльосна пред клетката на Ани. Ани стана, огледа „опасната зона“, а после излезе и открадна топката! Кучетата обикновено имат нужда от повече време на ново място, за да се отпуснат и заинтересуват от играчки, поне така съм свикнал. Въпреки това, ето я Ани, щастлива извън клетката, съсипваща топката ни!

10384763_739118956175658_2000084802579482407_n

-Тате, помощ! Вълк!

Ани и Хюго

Следобеда я настаних в скута си за една сесия галене, когато внезапно реши да скочи на земята. Виждал съм рентгеновите й снимки и знам каква гадост е вътре, затова не исках да рискуваме толкова скоро и бързо скочих да я хвана. Пак се разпищя.

Не знам на вас как ви действат кучешките писъци, но за мен е все едно гръбнакът ми се катери към ушите. Отново я сграбчих и отидохме в тъмната стая. И отново се успокои почти веднага. Тогава разбрах, че имам много специално кученце и започнах да се надявам, че ще успеем да изградим и много специална връзка. Колко специална ще бъде обаче, разбрах в неделя, след като беше прекарала с мен, глутницата ми и домът ми, едва три дни.

По времето за лягане, когато всички вече си бяха свършили биологичните нужди, я прибрах в клетката, а тя започна да скимтучи. Помислих, че някоя работа е останала несвършена и тръгнах пак да я извеждам.

Вместо към вратата, тя се запъти към леглото ми. Помислих, че е решила да спи извън клетката, което беше страхотна стъпка за нея.

Това, което не помислих беше, че ще спи при мен в леглото.

А тя точно това направи!

Следва продължение…

1610831_737844792969741_7276433756499031779_n

 Диван, пълен с българчета – Джеф, Луи и Ани

03 декември 2014 | Блог

Facebook коментари:

Коментирай: