За целия свят съм нищо,
но за кучето ми съм целият свят!
Вярност, преданост, любов, себеотрицание…само част от нещата, които получаваме от кучето си. Години наред ние, стопаните, сме центърът на неговата вселена – нашето настроение, нашата радост, нашата мъка – само това е важно за най-добрият ни приятел, кучето.
Затова не разбираме (макар да го виждаме често), каква е тази ръка, която пуска края на каишката, а после с нея милва детето си?
Какви са тези очи, които не виждат, че така убиват своя най-верен приятел?
Каква е тази съвест, която мълчи, когато обричаш на самотна смърт този, чийто ден започва с твоята поява и свършва, когато излезеш?
Какво е това сърце, което ти позволява да изоставиш този, за когото си целия свят?
Всички кучета са ни мили, но онези – домашните, болните и старите, онези, които въпреки предателството на стопанинът си, продължават да го чакат и с неизмерна обич и надежда посрещат всеки непознат, защото се надяват, че е той, техният човек; онези, в чиито очи виждаме непосилната мъка всеки път, когато разберат, че всъщност не е той… Те винаги ни късат сърцата.
Това е Васил. Френчи в залеза на живота си. Хората, които го намериха мислеха, че е ударен от кола, защото влачи задните си крака и почти не може да ходи. Оказа се, че просто е стар и немощен. Бил е домашен години наред, а когато е остарял и е имал нужда от помощ, е захвърлен на улицата като счупена играчка.
Мечтаем си, че вярното сърце на Васил няма да увехне в самота в приюта.
Мечтаем си, че някой, някъде, ще измие срама от човешкия род и ще протегне ръка към милото старче.
Мечтаем си, че няма да си отиде от този свят, без обичта му да бъде споделена.
Мечтаем ние, но мечтае и той – въпреки всичко, което сме му причинили ние, хората, той все още ни вярва и обича безрезервно.
Comments are closed.